Защо не поразсъждаваме "на глас"
върху тази тема, захваната
от ИРИНА
в статията "НЕмолитва"
от рубриката "Стая на чудесата",
в брой 12/2010 г.:

НЕмолитва

Понякога си говоря с много възрастни хора. Някак си са
докретали и възрастта ги клатушка в лодката си, но те са
хванали ритъма и са се приспособили към него. Стоят си
изправени в нея, а околните ги гледат с изумление, понеже
толкова много деца, мъже и жени си отиват далеч преди тях.
Не е да нямат болести. Но ги отбутват с веслото в по-
далечния ъгъл. Дават им по някое хапче, но не се вманиачват,
ако го пропуснат или ако изобщо забравят за него. Ако се
вгледате, ще видите как закачената за небето и с цвят на
въздух корда ги крепи между двете точки - Земята и небето.

Те се носят през този свят заедно с всичките си години. Без
мисли за смърт, без депресия, че тялото им изглежда ужасно,
обсипано в кафяви петна, очите виждат размътено, костите
скърцат, сърцето хлопа, темето се провижда.

Край тях се срутват империи, възкачват се и се провалят
президенти, пламтят войни, фалират банки, връхлитат
финансови кризи. Главното, смъртта коси навред, но тях
вежливо заобикаля. Те я респектират по своя си начин: със
знаенето си, че и това ще стане някой ден, но не правят
драми от това. Всичко умира, чезне, стапя се, защо пък да им
се размине и на тях. С веслото на люлеещата се лодка
отбутват лавината мисли. Знаят си кои са техни и кои не,
нещо, което повечето хора не умеят. Чуждото не им трябва,
тяхното им е предостатъчно.

Много възрастните хора са преминали през всичкото това
време, в което мнозина са загубили живота си, само защото са
се научили да не и с к а т.

За тях животът не е мол, нито пък гигантски магазин. Толкова
претъпкан от всякакви стоки, че от имането започва да ти се
повдига. Опитваш се да избягаш, но понеже всички влизат в
живота като в магазин, за да се отървеш, винаги купуваш
нещо. Най-често то изобщо не ти трябва. Така, с времето,
понеже всички са дресирани да правят така, и с к а н е т о
се превръща в навик, във втора природа, в неотменност.

Нищо вече не ти е достатъчно, искаш не вчерашното, а
днешното. Всеки ден върху теб се нахвърлят все повече
желания. Не тази кола, а друга, не този дом, а друг, не
каравана или палатка, а хотел, не тази дреха, а друга.
Живееш само заради и с к а н е т о. Задоволяваш го, но
моментално те причаква ново искане. Колкото по-бързо го
изпълниш, толкова повече ти се струва, че си се справил, че
си успял.

В тази сбъркана система на купуване и продаване миговете ти
изтичат като вода в сито.

Много възрастните хора биха ти казали, че това е
отвратително. Ти си само роб и нищо повече от роб на
кредитите си и на и с к а н е т о. Понеже ако нямаш онова,
което имат другите, те изгризва черна завист. Тя пък ти води
самоненавистта, депресията, че не си успял да имаш повече и
повече. Това е краят. Нищо чудно, че си отиваш от този
живот, понеже няма полза от теб за Вселената, а само за
търговците.

Те са странна каста, устойчива, жилава. Вирусът им е адски
заразен. Нахален, самоотвержен, наперен, с фрак и цилиндър,
с гравиран бастун той е много успешен. Заслепява те се с
външност и оглупял трудно разбираш, че излекуването от него
е елементарно - иска просто да се отдръпнеш.

Да се отстраниш, да излезеш от потока, достатъчно е. Тогава
вирусът ще те пропусне. Но не става често, понеже всичко
околно те бута в течението и губиш сили, просто ги нямаш, за
да се отскубнеш.

В адската бърза река, вряща от искащи човешки същества, е
ледено, неуютно, изтощително. Но ако наблюдаваш от брега,
всъщност е забавно. Всички пищят, стремят се, бутат се,
нанасят си удари, търсят си място с нокти и зъби.

От време на време, някои, особено изтощени, не се свенят да
се сетят за молитва. Те изкрещяват тази молитва, ала думите
се изгубват във всеобщото пищене и бърборене. При това
молитвите им са някак рутинни, просто така, за да не
пропуснат и тази възможност, не че вярват в нея, защото ако
вярваха, нямаше да бъдат в адската река. Нищо чудно, че
молитвите им не се сбъдват или се сбъдват изкривено. Тъй
изкривено, че напоследък особена популярност придоби
предупреждението да внимаваш какво си пожелаваш.

Молитвата не е желание, не е и с к а н е, въпреки че е
разпространено точно обратното. Молитва е да си поговориш
честно първо със себе си. Тя е като да се самоизвадиш от
блатото самоиздърпвайки се за косите. Странно е, че лъжем и
ни лъжат неуморно, а не вярваме на симпатичния лъжец
Мюнхаузен, бащата на идеята за самоспасяването.

Много старите хора изпитват единност с онзи, към който е
отправена молитвата. Но тя е обяснение в любов,
а не и с к а н е. Тихо и може би без думи.
Както си седят под слънцето или звездите.
По-скоро чувство. Единение. Съобщност. Както стари
и верни приятели общуват без приказки, само си седят
заедно, но знаят всичко един за друг. И къде са били през
толкова много животи, и къде ще отидат, и къде и дали ще се
върнат. Не се учудват на каквото знаят. Но не напират да го
споделят.

Много старите хора могат да ви научат на всякакви дребни
неща - как да цепите дърва за зимата, как да ловите риба, да
отглеждате домати и да правите кисела туршия. Как се
запържва боб в тиганче. Как да сте пестеливи откъм и с к а
н е т о, защото малко неща ви трябват наистина. Колкото да
се съберат в едно найлоново пликче.

Всичко им е просто, неразточително и скромно. Парите си
държат в някаква торбичка или на рафта и малко ги
употребяват. Гледат да им остане за погребение, за да не
товарят с него някой друг. Подреждат си за него един изпран
чаршаф и памучно одеало, възглавница и нови дрехи за тялото.
Калъфчето за очилата, носна кърпа, дървена лъжица, паничка и
непременно нож. Без него не пожелават да поеме последния си
път и на своя враг.

Ножът е бляскав, с добра ръкохватка, остър. Тръгват на път с
този малък меч, понеже не се знае за какво ще им потрябва
там - за отбрана, да си отрежат някое клонче или пък със
силата на острието да помогнат на закъсала душа. Взимат ги
не от войнственост или от страх; просто ножовете се уважават
и не ги изоставяш, когато тръгнеш към друго място.

Много старите хора знаят, че никое нещо, преминало с теб
през живота ти, не се изоставя. Предателството не им е в
кръвта, освен това не може да става и дума да наранят
чувствата на нещата, които са ги обичали, да ги зарежат.

Така е, те не зарязват никое нещо - човек, куче, котка,
дърво, тревица, поточе, луна, слънце, облаци и звезди.
Движат се заедно с всичко и то се движи заедно с тях през
този и другите светове.

Те не поучават и не осъждат. Не е защото няма неща за
осъждане, ала за тях то е губене на време. Каквото трябва да
стане, се случва, това е, което са узнали от онзи, към който
другите отправят безразборни молитви. Достатъчно е. Казал им
е всичко. И с това казване им е рамо, другар и основание да
не се боят от нищо в този и другите светове.

ИРИНА